Любо Пенев изведнъж взе, че реши да се раздели с отбора от Бистрица. Решението му общо взето е толкова “изненадващо”, колкото би било изненадващо дете да откаже сладолед. В края на май Пенев избра да отиде при “легендите” в проекта от покрайнините на София. Какво точно накара Супер Любо да направи тази стъпка всички предполагаме, а единствено той си знае, но всички, които са поне бегло за запознати с треньорската кариера на бившата деветка бяха наясно, че бистришката му авантюра няма да продължи дълго. Точно заради това в момента никой не би трябвало да се учудва на желанието му да хвърли оставка… Дори напротив. Много се забави… Изкара цели 192 дни.
До този момент Пенев се е задържал в един отбор повече от 25 мача само в 3 от 13-те му треньорски авантюри. Най-голямото му постижение е 45 мача – точно година. Най-дългият му престой е около 3 години като селекционер на националния отбор, но през това време лъвовете изиграват 24 мача. Обикновенно изкарва около 15 мача или около 130 дни и всеки път си тръгва “изненадващо”.
Ел Голеадор вече няма желание да води бистричани и реално погледнато това по-скоро е нормално, отколкото изненадващо. Треньора Пенев всеки път отива при някой отбор с големи планове и амбиции и мало след това просто си тръгва… И това вече не би трябвало да учудва никого. Най-нормалното нещо на света. Любопитното е този път какво го е разсърдило и накарало да я подаде, но реално и това няма особенно значение… Ако човек има желание може да намери хиляди причини и оправдания за действията си…
Сегашното решение на Любо Пенев да приключи авантюрата си в Бистрицае е по-скоро очаквано, отколкото изненадващо… Изненада е решението на Томанов и Здравков да хвърлят оставките си. През годините видяхме, че двамата обичат местата, където дават големи заплати и решението им определено е изненада…
Най-тежко е за шефовете на бистричани… Толкова събираха “легенди” и се фукаха с колекцията си, а сега три по-малко… Е, има надежда. През ЦСКА са минали бая играчи, които тези от покрайнините на София да обявят за “легенди”.
автор:
Симеон Димитров